Уморих се да те търся.
Вече не знам какво си?
Не знам има ли те?
Не исках принц. Не исках колесница. Дворци, каляски. По дяволите, дори не исках кон.
Исках усмивка. Исках да ти говоря. Исках с теб да мълча.
Исках да се скараме. После с целувка да се сдобрим.
Не исках рози, не исках скъпи подаръци, а цвете, откъснато от пътя просто така.
Исках целувки под дъжда.
А толкова дъждове заваляха. Толкова капки се стекоха по моето лице...
Вървях сама в бурите.
Научих се да бъда достатъчна на себе си сама.
Научих се леглото да си сглобявам, научих се как крушката сама да сменя.
Как се завиват болчета, гайки, как се маже с блажна боя.
Научих се да спя сама на спалнята.
Научих се как да се будя сама.
Нищо от никого да не чакам.
Научих се да спирам Любовта.
Научих ръцете да не треперят, нито пеперудите в стомаха да не хвърчат.
Научих се да се предпазвам. Никому да не бъда длъжница.
Пито - платено. Били сме заедно, тръгнала съм си. Нека съм лошата. Нека аз съм тръшнала тази врата.
Нека съм звярът. Онази, дето крещи, където се сърди, която багажа ти събра.
Нека бъда в очите ви мръсница. Нека съм зла.
Аз знам как да обичам, но знам и как се плаче след това.
Обаче още си чакам. Надеждата умира последна, нали?
Ще вярвам в принца, ще вярвам в букета от слънчогледи или в целувките, когато най- силно вали.
Ще чакам на моята гара. Принца. Дори и без кон.