Не исках да повярвам, но настъпи

                                      в сърцето ми непоносима есен.

                                      Подай ръка, с безшумни стъпки

                                      да повървиме заедно по пътя тесен...

                                      И толкова си близо! С топли думи

                                      във онзи паралелен свят ме отведи,

                                      където под окапалата шума

                                      видях оставени от теб следи...

                                      И в този чуден, паралелен свят

                                      сме млади и нахално смели,

                                      очите ти са пълни с вишнев цвят,

                                      ръцете ти - ръцете ми поели...

                                      Кажи! Дали е грешка, че отново

                                      ще тръгна по следите ти в пръстта

                                      и да повторя всичко съм готова,

                                      това ли мислиш, че е любовта?

                                      Ако не е - защо така се свивам

                                      във болката от тази ранна есен

                                      и болката е толкова красива -

                                      като недоизпята тъжна песен?