Не исках да повярвам
Не исках да повярвам, но настъпи
в сърцето ми непоносима есен.
Подай ръка, с безшумни стъпки
да повървиме заедно по пътя тесен...
И толкова си близо! С топли думи
във онзи паралелен свят ме отведи,
където под окапалата шума
видях оставени от теб следи...
И в този чуден, паралелен свят
сме млади и нахално смели,
очите ти са пълни с вишнев цвят,
ръцете ти - ръцете ми поели...
Кажи! Дали е грешка, че отново
ще тръгна по следите ти в пръстта
и да повторя всичко съм готова,
това ли мислиш, че е любовта?
Ако не е - защо така се свивам
във болката от тази ранна есен
и болката е толкова красива -
като недоизпята тъжна песен?
© Рада Димова All rights reserved.
