„Аз мразя във душата ми да лазят
и още повече – да плюят там.“
Вл.Висоцки
Не искам!
Аз не желая пак да бъда впрегнат!
Талигата на новия им ред
с охлузен врат не искам пак да тегля -
зад мен с тояга, с моркова отпред.
„Михаля“ не желая пак да гоня
и някой си, без свян и капка срам,
да ме захласва с нови хоризонти,
когато вече ще съм във пръстта.
И този някой в джоба ми да бърка,
да рови за последния петак
и да се тюхка после, че е сбъркал,
че òвреме не ми подложил крак.
Не искам по екраните министри
пак да ме давят в блато от лъжи
и данъчни за гърлото да стискат
и да се чудят, че съм още жив.
Не искам аз, като на малоумник,
да ми втълпяват простите неща,
да ми крещят,
да ме заплашват с думи,
за да им кажа исканото „Да!“
Да бият с палки и да ме притискат
в паважа жълт до паметника свят,
затуй, че съм посмял да си поискам
дължимия от лани залък хляб;
И да ме тикат в „нужната“ посока
избраниците с ниските чела -
на куп слепци – водачи еднооки,
под герба на отсрещната страна...
Но ИСКАМ аз туй всичко да отменя
със думите на мъртвия поет,
че: „мразя в гръб, когато те прострелят
и ненавиждам изстрела в лице.“
© Христо Бондоков Todos los derechos reservados