Сълзите все така се ронят

и сливат се те със дъжда,

а аз без цел и без посока

сред пуста улица вървя.

Вървя и бърша си сълзите,

сякаш смисъл има във това,

през мръсни локви газя боса

и продължавам без да спра.

След миг учудена съзнавам 

стоя пред твоята врата,

и бавно свличам се надолу,

с ръце обгръщам колена..

След час, минута или миг

до мене твоят глас достига,

изричаш името ми плахо,

в погледа ти страх прозира...

трепереща аз се изправям

и дума без да изрека...

отчаяно във мен напира

една единствена молба –

не ме оставяй да си тръгна,

ти спри ме, протегни ръка..

скрий ме в твоята прегръдка

и там пази ме от света.