Сълзите все така се ронят
и сливат се те със дъжда,
а аз без цел и без посока
сред пуста улица вървя.
Вървя и бърша си сълзите,
сякаш смисъл има във това,
през мръсни локви газя боса
и продължавам без да спра.
След миг учудена съзнавам
стоя пред твоята врата,
и бавно свличам се надолу,
с ръце обгръщам колена..
След час, минута или миг
до мене твоят глас достига,
изричаш името ми плахо,
в погледа ти страх прозира...
трепереща аз се изправям
и дума без да изрека...
отчаяно във мен напира
една единствена молба –
не ме оставяй да си тръгна,
ти спри ме, протегни ръка..
скрий ме в твоята прегръдка
и там пази ме от света.
© Периян Байрамова Всички права запазени