Не питай зимата
Не питай зимата къде ти е любимата,
като снегът и думите ще се стопят.
Не питай вятъра, от студ е онемял,
безмълвен в себе си що тайни е събрал.
Дърветата не питай, протегнали
молитвено оголени до смърт ръце
в очакване на пролетта - небето
е за тях началото и края на света.
Дъжда не питай - и болки, и мечти
и спомени - удавя ги в сълзи...
Не питай птиците - в отпуснатите им крила
и уморените очи ще прочетеш тъга.
Попитай слънцето - солените реки от
неизплакани сълзи ще пресуши,
ще се усмихне с жива светлина
в камбанката на пролетно кокиче,
а там - на твоята любима са очите!
Отново ще разцъфне - съживена,
при теб ще се завърне след студа,
дочула как я вика на сърцето ти гласа.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© П Антонова Todos los derechos reservados
