На много хора знам, че ще съм крива,

ала не ще го позволя на себе си -

усмивката ми някой да изтрива,

за да погася своите душевни трепети...

Какво като ме е избрал един,

че и след него още двама-трима?

Нима е редно мен да ме боли,

а той - щастлив? Нима е справедливо

да искам невъзможната любов,

а някой друг да иска нощем мене,

да го прогонвам все, а той да е готов

да се завърне винаги, по всяко време,

с наивна вяра, че ще ме прегърне...?

Не! Днес не е за предпочитане,

вчера не става - то не ще се върне,

не може също утре... нито никога!

Ти... ти защо избра да искаш точно мен?

Да оглупееш, мен сънувайки - далечната,

тъма във светлото и нощ във ясен ден...

Приличам на една отдавна срещната?

Почти боли ме теб че те боли,

но знай - това е недостатъчно...

не ще ти дам, което искаш ти -

ако желаеш огън, аз предлагам пясъка,

ако си жаден нощем в късен час,

отрова мога само да налея -

напомням ли ти с нещо на оназ'?

Жестока съм, така ли? Като нея?

Нима това те кара да не спиш?

Аз нямам нищо, нищо по-различно

от всички други, знаеш го, нали -

и те жени са - стават за обичане!

Не се опитвай в мен да се спасиш,

не можеш да си купиш любовта ми...

опитвайки се, ще се нараниш.

Пак ще си идеш, но с дълбоки рани!

Затуй недей, те моля, ме вини -

не съм виновна аз, ами сърцето,

което е далеч-далеч, и ти

разбираш ли, че малко е заето?!

И ако скоро кажеш ми "Реши!" -

към тебе лед ще съм студена, ще замръзвам...

Е, ще се радвам вътрешно, ако простиш...

Ала не те обичам аз. Не съм и длъжна!