Не я познавах...
Признавам ти! Страхувам се от самотата,
от тихите и леденостудени ласки,
а можеше да ме обичаш истински,
ти можеш всяка нощ да я отпращаш!
Обичай ме, това единствено те моля,
косите побеляват и се плаша,
не можем пак да бъдеме онези
млади и безгрижни, както някога.
Обичай ме! Без теб ми е студено,
при мен на гости пак е вятъра,
разказвам му за нашето безвремие
и как умират мислите ми в чакане.
Спомни си нежно как шептяхме
и свят си имахме... Сега очакване!
Недей оставяй да ме вижда самотата,
аз не я познавах някога...!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Георги Зафиров Todos los derechos reservados
