Не запомнихме аборта
Не запомнихме аборта
Помните ли, как „а” и „б”
се учехме да пишем?
На тръстиките
как сричахме шестиците,
по краищата на дерето –
първите оценки на живота
във бележника.
Дъха си гълтахме, наежени от щастие,
щом кремъче край пътя виждахме.
Прохождащите таралежи –
на първите бодли вкуса опитвахме.
Без грижи и копнежи. Така си е.
Разбирахме – ожуленото ще боли,
че кръвни сме и сме солени.
Във стаите на бабите нали
приказките спяха,
защото само там миришеше на време...
Без спир се скитахме,
и връщахме се за да питаме:
за мълниите, за небето;
за нещото (КАКВО ЛИ ?!!) във края на полето.
От слънцето, издули бузи,
обгорени питахме – непрегорели.
Вечното „Защо не може?” на тавана...
... за тъмното в мазето...
Посяха в нас и първата забрана.
Растяхме, растяха и бодлите –
все още нежна детската закана.
И първо влюбване,
с треперенето в коленете.
Като пречупване раздяла...
Риболовът сред мъглите...
... кучето и мишките в капана...
Така в очите на приятели се раждахме,
за себе си и за света – за другите.
Дали си спомняме?
Искаме нали?!!
Заспивайки със късните,
с предизвестени новини;
Когато детството разкрачено е
над контейнери...
... и старци, сред изцапаните,
чужди спомени, бъдеще му търсят....
... когато някога, преди години
децата дишаха лепило...
(Хероинът беше скъп.);
Дори несретница,
бъдещето да захвърли –
някъде, във мръсна улица –
с инфектиран, неизрязан пъп;
Дори когато просякът
недъзи влачи,
със нагла жалост, душейки
след вас следите;
Дори когато пребиваха на светло...
Когато любите се...
... или седите в кафенето.
Когато чуете, някъде далече –
в съседство, че децата мрат
от студ или от глад, а може би и двете;
Щом днеска смърт
е безпаричие;
Когато ни обираха на кръстопът;
Когато злобно-дружно
в паветата забихме крак;
Политиката когато стана рак;
И щом в очите на децата ни
детството си абортирахме....
Защо заспиваме и как?
Помните ли, как „а” и „б”
се учехме да пишем?
На тръстиките
как сричахме шестиците,
по краищата на дерето –
първите оценки на живота
във бележника.
Дъха си гълтахме, наежени от щастие,
щом кремъче край пътя виждахме.
Прохождащите таралежи –
на първите бодли вкуса опитвахме.
Без грижи и копнежи. Така си е.
Разбирахме – ожуленото ще боли,
че кръвни сме и сме солени.
Във стаите на бабите нали
приказките спяха,
защото само там миришеше на време...
Без спир се скитахме,
и връщахме се за да питаме:
за мълниите, за небето;
за нещото (КАКВО ЛИ ?!!) във края на полето.
От слънцето, издули бузи,
обгорени питахме – непрегорели.
Вечното „Защо не може?” на тавана...
... за тъмното в мазето...
Посяха в нас и първата забрана.
Растяхме, растяха и бодлите –
все още нежна детската закана.
И първо влюбване,
с треперенето в коленете.
Като пречупване раздяла...
Риболовът сред мъглите...
... кучето и мишките в капана...
Така в очите на приятели се раждахме,
за себе си и за света – за другите.
Дали си спомняме?
Искаме нали?!!
Заспивайки със късните,
с предизвестени новини;
Когато детството разкрачено е
над контейнери...
... и старци, сред изцапаните,
чужди спомени, бъдеще му търсят....
... когато някога, преди години
децата дишаха лепило...
(Хероинът беше скъп.);
Дори несретница,
бъдещето да захвърли –
някъде, във мръсна улица –
с инфектиран, неизрязан пъп;
Дори когато просякът
недъзи влачи,
със нагла жалост, душейки
след вас следите;
Дори когато пребиваха на светло...
Когато любите се...
... или седите в кафенето.
Когато чуете, някъде далече –
в съседство, че децата мрат
от студ или от глад, а може би и двете;
Щом днеска смърт
е безпаричие;
Когато ни обираха на кръстопът;
Когато злобно-дружно
в паветата забихме крак;
Политиката когато стана рак;
И щом в очите на децата ни
детството си абортирахме....
Защо заспиваме и как?
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Димитър Ганчев Todos los derechos reservados
