Вървя из града. Безмълвно се питам:

"Защо ми е някак нелятно сега?"

И мислите дръзко излизат от ритъм,

и бавно замръква у мене тъга.

Безгрижните хора се смеят приятно.

Градът е тъй млад и на всичко готов,

а пулсът ми днес галопира нелятно

и чувствата падат във някакъв ров.

Потапям се в август, без звук, многократно.

Безжалостно зной от небето вали.

Аз зъзна от студ примирено, нелятно

и някъде в мене дълбоко боли.

Навярно от слънцето себе си губя.

И стяга ме трескаво мрачен обков.

Нелятно е... няма в кого да се влюбя...,

а цяла преливам от лятна любов.