Безумно много те обичах,
Но заслужи ли го ти?
Нима приветства с радост
моите мечти?
Когато аз те обожавах,
ти гледаше ме отстрани,
с неразбиращи очи.
Гледаш мен,
но виждаш нея-
това е кратка епопея.
Любовта е миг без време,
който скоро ще отнеме
душата ми ранена
до смърт опечалена,
с рана от слова,
с нож от суета.
Всяка капка кръв
е дума неизречена,
една мечта обречена.
Нима мога да живея с трън в сърцето,
плевела на твойта прямота,
на признанието болезно,
с образа на другата жена?
Прости ми,но не мога вече,
Да живея с тази празнота.
Храня се със слова отровни,
Пия своите сълзи.
Но това не е досатъчно да купя,
част от твоите мечти...
но казвам стига!
Ще взема нож,
и ще пробода сърцето.
И дано ударя там,
където най-много ще боли,
а именно ,
там където се намираш ти...
© Гери Лазарова Todos los derechos reservados