Безумно много те обичах,

Но заслужи ли го ти?

Нима приветства с радост

моите мечти?

Когато аз те обожавах,

ти гледаше ме отстрани,

с неразбиращи очи.

Гледаш мен,

но виждаш нея-

това е кратка епопея.

Любовта е миг без време,

който скоро ще отнеме

душата ми ранена

до смърт опечалена,

с рана от слова,

с нож от суета.

Всяка капка кръв

е дума неизречена,

една мечта обречена.

Нима мога да живея с трън в сърцето,

плевела на твойта прямота,

на признанието болезно,

с образа на другата жена?

Прости ми,но не мога вече,

Да живея с тази празнота.

Храня се със слова отровни,

Пия своите сълзи.

Но това не е досатъчно да купя,

част от твоите мечти...

но казвам стига!

Ще взема нож,

и ще пробода сърцето.

И дано ударя там,

където най-много ще боли,

а именно ,

там където се намираш ти...