И пак и пак се лутам във забрава,

потънала във мрака на своята душа.

И искам да намеря своята жарава,

и под нейна власт да изгоря света.

Искам да намеря своя път,

да знам какво, къде и как.

Да ме разчупват ледове на чужда плът,

и да потъвам бавно пак във мрак.

Жадна съм за капки светлина,

водени от огнен лъч.

И страх ме е отново да потъна във нощта,

пропита със безумна жлъч.

С усилие въздух пак поемам,

молейки се за пощада,

вземам малко и мечтая как изчезвам,

а той изстисква пак сърцето ми с наслада.

Правя крачка-две,

а болката не спира.

Връщам се назад,

а тя безжалостно ме кара да умирам.

Стъпвам във страни, с надежда да успея,

въздух пак поемам, но от болка почвам вече да се смея.

Стоя, не мърдам, гледам без да мигам,

този път не е за мен – ще се прибирам.

Сега стоя и чакам пак сама.

Чакам аз, да дойде пак нощта,

да ме погълне във безкрайната си нищета,

и да ме изпепели във огън на страстта.

Дробовете ми се свиват,

нещо ги убива.

Секундите се нижат,

времето не стига.

Търся безнадеждно някаква пролука,

а около мен – стени.

И тогава падам безметежно във дълбока дупка,

пълна със изгаснали мечти.

Всяка с мене си говори,

обяснява колко е била красива,

а във следващия миг зората се пророни,

и видях как всяка е изгнила.

Задавена от смрад и разочарование,

опитах да избягам надалеч.

Но къде ще бягам в отчаяние?

Нима доброто ще възтържествува веч?

Тогава спрях,

трепереща от страх,

обърнах се назад и нищо не видях!

Само множество предмети, потънали във прах.

Върнах се и болката изчезна.

Вече дишах, но пак не можех да излезна.

Огледах се, и чак сега разбрах:

животът бе изчезнал, а пък аз умрях.