Часовете на деня бързо и неусетно отлетяха.

Хубавите мигове от времето ни пак безмилостно крадяха.

Ето вече нощ е, а аз все още седя на балкона и с надежда гледам навън.

Сякаш чакам да ме повикаш и без думи да ме призовеш в своя сън.

Но уви, светът цял тъне в тишина.

Като слабо ехо отдалеч до мен достига само на щурците песента.

В нейния ритъм пеперудите танцуват, привлечени от някоя далечна светлинка,

като изгубени те се лутат, сякаш търсят отчаяно пътя към дома…

Два воала тъмно сини някой през това време отмества с невидима ръка

и зад тях на небето се показва блестящата кралица на нощта.

Озарени от сребърната ù светлина,

пред нея се покланят всички земни същества.

От малките, невинни буболечки

до най-страховитите демони на нощта.

Дори непоклатимите дървета превиват с респект клон или два.

Вятърът минава покрай тях и нещо безгласно им шепти.

А листата зашумоляват още по-силно, смеят се на остроумните му шеги.

Две птички край мен прелитат, унесени в някаква игра.

Гонят се, настигат се, пътищата си преплитат,

сякаш танцуват странен танц на любовта.

Поглеждам нагоре и потъвам в море от тъмнина.

Зад някой облак явно отново се е скрила вярната ни спътница Луна.

Само звездите в мрака греят ярко,

като лампички на коледна елха

и сякаш се приближават малко по малко.

Подканят ме да разперя ръце и към тях да полетя.

Вятърът леко се усилва, гали бузите ми

и ми казва, че е време да се прибера.

Може би вече е дошъл моментът в сънищата ти

аз да долетя.

Влизам вътре изумена, как в царството на сенките

съществува толкова ярка светлина.

Лягам си тази нощ възхитена от това как в този късен час

толкова жив и пъстър е света.