Не искам над мене да светят звезди -
че инак все бих се надявал.
Не искам да виждате моите сълзи -
ще мислите, че се прощавам.
Не искам да знам за последния миг -
че иначе все ще го чакам.
И нека това, за което се бих -
да пламне за вас - посред мрака.
Макар че простори ме чакат в нощта
безкрайно далечни, отвъдни -
не искам да мисля сега за смъртта -
та моето сърце да не тръпне.
Пред мрака не скланяме ние глава.
И всички - докрая - се бихме.
Не ми говорете надути слова...
Кажете - дали победихме.
На малкото живи ще стисна ръце
със своята ръка премаляла.
Не искам във мене да бие сърце -
че инак пò би ме боляло.
Не помня дали сме изпитвали страх -
преди да паднем убити.
Не искам да мисля защо оцелях -
изобщо не съм любопитен.
Обречен да търся в тъмата светлик -
назад сега не се връщам.
Дори и за час - дори и за миг....
Че никой не ни чака в къщи.
© Стефан Янев Todos los derechos reservados