Познавам тази посока,
не за първи път по нея вървя.
Знам и на къде води.
Знам точно кога ще се спра.

Компасът сочил я е вече.
Държала съм го трескаво в ръце.
Усещала съм полъха на мрачност,
от него вдишвала съм с пълни дробове.

Познавам себе си такава -
унила, романтична... слаба.
Потънала във стихове красиви,
сърцето авторите аплодира.

Пълзяла съм по този път.
И белези по коленете още имам.
Изкачвала съм се по стръмните скали
и съм се хвърляла през сивите мъгли.

И спомням си как после падах,
пресичайки дъждовни облаци и страх.
Косата ми цвета си сменяше
и всеки ден различна бях.

Вървяла съм го този път,
но как тогава не разбрах
къде да се огледам за разклона
към стария приличен свят.

По стъпките отъпкани от мен пълзя -
несигурна и силно виновата,
защото този път не съм сама -
след мене детските крачета трополят.

И този път аз нямам право
очите си в сълзи да затъмня.
Не мога и не искам да пропадам,
аз трябва да избягам от тази тъга

Изправям се и вдишвам със надежда.
На депресивни мисли няма да се дам!
По-силна ще съм и ще се сборя,
и огорчението си ще умъртвя без срам!

И ето - изгрева след миг ще видя,
какво като е още полунощ?
Ще продължавам чужди стихове да аплодирам,
но няма да пролазя... вече имам  стимул, мощ.

Разклона- като насън ще го открия,
ще го усети майчиното ми сърце.
И с вяра и усмивка ще разкрия
колко много радост има, пътища, надежди, нежни ветрове.

Нощта научих да залязва.
Посрещам новия различен ден,
защото днес успях да осъзная,
че две сърца живеят в моето сърце

И щом едното умори се
да бори думи и постъпки зли,
другото ще се усмихне
с най-невинните очи.

А те не заслужават лошо.
Не заслужават нито миг тъга.
Детенце раните ми излекува
и прави ме най-силна на света

Познавам тази посока.
Не за първи път по нея вървя.
Знам и накъде води...
този път другаде ще се спра!