Не ми омръзва всяка зима
в мечтания да се потапям по снега.
И пак съм там, където споменът ми стига...
От първите снежинки ми порастваха крила 
и нямаше в притихналото село земна сила,
която да ме спре на топло у дома.

В кристалчета замръзваше дъхът ми.
Ботушки топли нямах, но това не бе беда.
И мокри бяха мойте ръкавички- дружки,
що баба ми плетеше с обич на ръка.
Цял ден тя с двете куки- две чевръсти гарги 
кълвеше пухкавата прежда на  кълба.

Обичах преспите и с топки снежни да се бия,
а днес с въздишка спомените бели влача
и искам като в топло одеало да се сгуша в тях.
Че днес снегът в града е непосилна фобия
и май харесва ми да му се радвам само
от запотения прозорец у дома.

Не ми омръзва всяка зима
да се завръщам с мъничко тъга 
отново в палавия и далечен детски спомен. 
А днес снегът белее вече само в моята коса.
Светът е друг. След толкова красиви бели зими

защо все търся детското с очите на жена...