Обедна почивка

На гърлото ми къшей хляб заседна.

Присви се гръд и задуших се от вина.

Аз бях облечена и чиста, и преяла,

а то ме гледаше – от другата страна.

А то! Бе мъничко и босо, и наивно!

И всеки пъдеше го, за да може да изчезне.

За да изчезне и за да не пречи

на този грохот от преживящи уста.

Добре, че беше лято и бе босо.

И бе щастливо – нищо, че остана сам-само!

Навярно трижди по-студени

гладни зими бе надживяло.

За да умее да се смее то!

И аз какво направих, мислите?

Понечих в миг да го догоня!

Да го догоня, може би за да му дам.

От онзи къшей, който ми приседна!

От мойта болна съвест, от страха ми.

Да дам, а може би и да получа!

Да дам за нещо вече случило се!

Сякаш подхвърлям кокал на бездомно куче.

Изтичах, спрях и се огледах.

Премина някаква кола.

Надигна облак пепел и отмина.

И нямаше от него и следа...