Попитах вятъра

къде си, а той

лекичко повя

и замълча.

Попитах после

и небето, а то

скри слънцето

и през облаци

сълзи отрони.

Попитах есента,

а тя над пелерина

пъстролиста

със тайнствена

въздишка се наметна.

Пътеката попитах,

дали не помни

отшумялите ти

неотдавна стъпки.

А тя търкулна само -

безнадеждно мъдра,

малки камъчета върху

оранжевокафява шума.

И те се разпиляха.

Разбрах тогава -

в утринна мъгла,

с последните лъчи

и в дъжд студен,

обречена съм

да те търся

в мен...