Оковани

ОКОВАНИ

Помниш ли тропота на конете,
когато яздихме вятъра,
преди много години?
Сред полята със макове
и балите със сено,
тичахме... бяхме свободни.

А сега оковани,
предаваме себе си,
за да бъдем до хората,
на които държим.
Душите ни още се реят,
като балони с хелий... 
на високо, почти незабележими,
тайно докосват небето.

Помниш ли как
в реката се къпехме?
После мокри, премръзнали,
на онази поляна се сгушвахме.
Звездите бяха ни кино,
а мечтите ни - филмите.

Усещаш ли бриза
в косите си?
Помниш ли
поруменелите ми страни?
След хиляди години
отново се срещаме...
изморени, предадени
и по-тъжни от всякога.

Когато заспя още сънувам...
тропота на конете!

©Екатерина Глухова 
02. Януари 2020г.