Остани. Недей си заминава,
да отпразнуваме и този миг сега,
да те погледам – бедна, изоставена
и тъжна, като никой път така.
В миналото ти недей се рови
с наведен поглед, отвърнала глава,
при тебе спрял, усмихвал се, говорил
един младеж - разцъфвали цветя.
След тая среща татко скоро станал
на твоята прекрасна дъщеря,
а дните си отивали, останал
споменът да тегне досега.
Обичал те и ти си го обичала,
защо потрепваш - красива си била,
с любов и нежност ти си го обсипала,
но не донесъл за тебе любовта.
Обичал той и други тъй безумно,
какво ще спре горещото сърце,
сега стоиш, мълчиш като разбулена,
приседнала до сивото перде.
А помниш ли - тогава беше пролет,
разцъфваха, ухаеха липи,
увехнал е букета карамфили,
който с обич ти ми подари.
После някак трудно, но отиде
при него със охота да делиш
на дните радостта, тъгата
и тъжната безсмислица пари.
Остани. Недей си заминава
да отпразнуваме и този миг сега
ще те приема бедна, изоставена
и моя като никой път така.
© Sava mandradjiev Todos los derechos reservados