Той, влакът безнадеждно закъснява…

А толкова жестоко ме боли

че дъх дори в гърдите не остава,

и мъртва съм от чакане почти.

А глух и ням перонът се озърта.

Дали е близо? Иде ли! Дали…

Не знае ли, че трябва да побърза

един отчаян пътник да качи.

Без куфар и чадър. Така го чакам.

С изстинало кафе и две ръце,

протегнати и молещи. А влакът…

той няма съвест. Няма и сърце.

Часовникът забързано пулсира.

Ех, време не остана. Не и днес.

Следобедно…аз всеки ден умирам

в очакване на шумния експрес.

Не се научих. Не, не се научих.

да спра да чакам влакове. И теб.

Все тръгвам си преди да ми се случиш.

Преди да чуя твоя глас поне.

Най-страшно е, обаче, да призная,

че миг преди да дойдеш тръгвам все.

Че може би не мога да оставя

на тази гара СВОИТЕ страхове…

И затова пристигам в чет’ри без петнайсет.

И затова си тръгвам в четири без две.

И затова аз чакам всеки ден…Напразно.

Без куфар и чадър. С едно кафе.