Той, влакът безнадеждно закъснява…
А толкова жестоко ме боли
че дъх дори в гърдите не остава,
и мъртва съм от чакане почти.
А глух и ням перонът се озърта.
Дали е близо? Иде ли! Дали…
Не знае ли, че трябва да побърза
един отчаян пътник да качи.
Без куфар и чадър. Така го чакам.
С изстинало кафе и две ръце,
протегнати и молещи. А влакът…
той няма съвест. Няма и сърце.
Часовникът забързано пулсира.
Ех, време не остана. Не и днес.
Следобедно…аз всеки ден умирам
в очакване на шумния експрес.
Не се научих. Не, не се научих.
да спра да чакам влакове. И теб.
Все тръгвам си преди да ми се случиш.
Преди да чуя твоя глас поне.
Най-страшно е, обаче, да призная,
че миг преди да дойдеш тръгвам все.
Че може би не мога да оставя
на тази гара СВОИТЕ страхове…
И затова пристигам в чет’ри без петнайсет.
И затова си тръгвам в четири без две.
И затова аз чакам всеки ден…Напразно.
Без куфар и чадър. С едно кафе.
© Деница Ангелова Всички права запазени