Докарай лодката гробарьо,
водата ледено скърби.
Нощта почернила е силно
и техните пътуващи души.
Ужасна болка стяга ти гърдите.
Горчивите сълзи горят.
Страданието идва със мъглите
и спомените яростно крещят.
Съдбата ти да страдаш мълчаливо,
да бдиш над хорските души,
да пазиш леденото тяло,
сърцето ти во веки да скърби.
Ти плуваш във море от болка,
а лодката ти - кости на деца.
Умираш всеки път, когато зърнеш
разкъсаната плът на вечноста.
Избраните стоят пред океана,
на брега на вечния поток,
край тях застават и звездите,
създатели на вечния живот.
И идва времето, когато
ти пристигаш
за миг пак всичко притъмня.
Звездите гаснат бързо, мълчаливо.
Сама пред теб стоя сега.
Страхът отминал е,
грехът гори,
срамът погинал е,
гневът -
души ме яростно и злобно,
помита всичкото добро.
Смехът е мумия,
а любовта ковчег.
Това е погребение,
мълчалив обред.
Ще застана тихо до стария олтар,
ще принеса в жертва най - скъпия си дар.
Ще ти дам аз моите чувства,
ще ти дам душа безсмъртна.
Бъди доволен, прецених добре.
Ти май си болен, ранен си и скърбиш като дете.
Минута мина, а после две,
а май че дни са или векове.
Защо се молиш? -
скръбта си гониш, света крепиш.
Обичай ме и вечно ме помни.
Търси ме всякога и скоро забрави.
Вдигни си чашата и пий за мен.
Помни насладата! Скърби за мен!
Сега ще тръгна пак след своето начало.
Край нашето дърво неостаряло
ще спра за миг да чуя тишината,
да чувствам устните на самотата.
А в някоя дъждовна сутрин,
събудена от нежна топлота,
до себе си ще видя теб -
гробарят, но със ангелска душа.