ОТКРОВЕНИЕ

Знаеш ли, че имало живот,
във който болка и любов живели,
както се живее по семейно –
със деца, с тревоги, със копнежи.

Любовта вървяла като просяк,
посред улици, посред площади,
в градове, в гори, в забрави
и си имала едничка мъка:
някой, някога да я избави
от самата нея, без пощади,
както Бога ангела от пъкъл,
и да няма огън, и да няма мъка...

Бяла рокля цялата във кръв,
във пепел, във ридания, във жалост
не „Любов“... наричали я „скръб“,
искала за всеки да е радост,
всеки тя оставяла да бъде пръв,
а печелела му само ярост.

Срещала деца от тъжна древност,
срещала приятели, съпрузи:
Страх и Смърт, и Нежност,
Вяра, Истина, Надежда...

Времето било различно:
паметта изтрила всичко....


Също Болката вървяла като просяк.
От нея никой никога
не искал нищо.
Разпознавали я в пръст, във восък,
и в разкапани зърна от жито.

Но не щеш ли, срещнали се двете.
Любовта – в окаяната бяла рокля,
Болката – във цвят на пепел,
тъжна, но красива, съвършена
и сияйна, свежа, като черно цвете,
от себе си самата съблазнена.

Среща не било на шепот,
нито пък на дъх,
на допир лек като роса:
крясък, тътен, тежко ехо
и пороен дъжд в непроницаема мъгла...
Ако има степени за всичко,
среща не било, било мистичност.

Болката навела се във преклонение,
Любовта смирена гледала:
„не пращам никой на забвение,
и поклон не искам или пък умение,
вечност съм и вечност не желая,
чиста съм и не жадувам чистота,
тази дреха – за човеците безкрая –
е творение тяхно, не съдба,
тези кърви, пепел и сълзи
са тяхното безвремие и история,
аз съм огън, не искри
и те го знаят, до забравяне,
някои помнят, други се отричат...
и за тях съм им изпепеляване...
затова и дрехата обличам,
за да съм прошка и избавяне.“

Болката изправила се леко,
и плахо-плахо промълвила сетне:
„знам, че дреха нямаш, ти си чиста,
гола-голеничка, дева, младенец,
като водата бистра,
свежичка като венец,
като звездичка ясна,
блага като мед
и истинна като самото вино,
като ангел шестокрила...

аз съм също чиста,
а и вечно изличавам
митове, легенди, приказки
и всяко зло изобличавам,
и остават само истини...
дрехата ми днес сияе:
аз съм средство, не мечта,
аз съм път, но не желание,
а ти си път, и цел...
и всичко на света...
аз съм болка и боля,
но ти болееш и за теб милеят,
трябва ли им тази белота,
за да виждат мене,
щом за теб копнеят?...“

И ето, посред истини и откровения,
въпреки далечни, същи начала
в любов и болка се оженили
и сякаш имали една душа...

Болката била за Любовта спасение,
Любовта за Болката – стремеж,
и щом и болка нямало, тъй станало:
вървежът сам си бил градеж.

И черното си имало другарка,
и бялото си имало другар,
и нямало материя на земята,
пò завѐт от този дар...

А ти разбра ли вече за живота,
във който в болка и любов живели,
жена и мъж, със две премени,
в една душа любов и болка слели?...