Времето спря, а никого не чака...
Като в апатия, без чувства и намерения,
статично, до мен, не отминава
и не отброява секундите часовника.
Сега, преди и после е сега
и живея в един момент, от много измерения,
като непознат, който никой не познава,
но бавно опознава вината и виновника.
Стоически, с търпението на планета
съществувам, в моето мъничко нищо,
където аз съм сакралното нещо,
единствено и само за никого...
Като вибрация без звук и честота,
споделена с ехото излишно,
в гробна тишина скитаща зловещо,
като сляпа,
издирвайки някого...
Без начало и без край,
лишен от алфа и омега,
заточен в изгнание, някъде в подсъзнанието,
като бездомник-бос, с дрипите по кофите.
Всеки миг е ад, и няма рай...
Това, което ме е пратило, сега ме гледа
как в агония плащам с част от себе си,
за мъдроста, смирението и знанието,
все още с оковите, все още с катинарите...
© Михаил Попов Todos los derechos reservados