През две поля живееше една
далечна моя близка.
Скръб наричаха я двете ми сестри,
които се познаваха със нея отпреди
и често срещаха се в тъмни нощи
на плач, когато се отдаваха
по своите любими.

Една такава нощ щурче при мен дойде,
и с китната си беличка цигулка
засвири ми едно лежерно нещо,
в което пееше се за скръбта,
как идвала отвъд тъмата
и ярка как била.

В земи далечни не живеела,
а носим я в сърцата, жадни за любов.
И щом звездите засияят, ний плачем, 
пееше щурчето...
И с него аз пролях сълза,
очаквайки любимия, и мислех как
след дълъг поход срещу себе си
ще дойде, ще приседне,
и аз как всичко бих забравила поне за миг,
щом косата му докоснеше лицето ми...

Видях тогава пламък,
а небето някакси помръкна.
Видях и нея в синя роба -
ръце разпери и ме призова.
Тогава и сълзата секна.
Щурчето спря да свири.
И с нея разговаряхме мълчейки -
как него няма никога да видя...