Падащи звезди...
Ти помниш ли нощта на Звездопада
с прозрачната среднощна мараня́?...
В душите ни страстта, тогава млада,
от чудото небесно онемя́...
Ти цяла нощ в небето се заглежда,
а ни валеше онзи звезден дъжд,
от който във душите ни разнежва
се струна прозвучала изведнъж...
И нещо мило исках да ти кажа,
но думи не намирах за това,
а вятърът въртеше се с миража
и с ореол над твоята глава...
И в нея нощ на страст и изненади,
и той навярно влюбен в теб е бил,
но всичките звезди, които падат
аз пръв тогава бях ти подарил...
И всяка беше със едно послание,
а вярвахме тогава в чудеса,
и нямаше несбъднато желание,
което от нощта да отнеса...
Разкошна нош, в която осъзнавах,
че има нещо тайнствено във нас,
което със Звездите ни сродява
и ние от Вселената сме част...
Една звезда, сама не изгоряла
донесла е на нашата Земя
Животът ни с безкрайната спирала,*
а после Бог дарил ни и с душа...
И затова ли в тази нощ сублимна,
заливани от чуден звезден дъжд
усещах смътно, някаква интимна
и към Звездите – близост изведнъж!...
... Аз цял живот ония звездопадни
желания в душата си тая...
... И Вятърът, опита да ги грабне
за щастие обаче – не успя...
04.03.2017.
*спиралата на дезоксирибонуклеиновата
киселина –„ДНК” е универсалния код на Живота във
Вселената.
© Коста Качев Todos los derechos reservados