Песен от тишината
По хребетите вечността мълчи,
тя в сиви канари е приютена.
Небето я обхожда със лъчи,
а долу тишината е свещена.
Гората пази стъпки от преди.
И в шепота на листите се крие,
една забравена мелодия стои,
и чака вятърът да я открие.
Реката носи своя бърз поток
и в огледалните води дълбоки.
Вълните ѝ танцуват вихрен скок,
по бреговете скални и широки.
А горе сводът е суров закон,
изписан с огъня на хиляди комети.
И всеки вик, и всеки тъжен стон,
заглъхва ням сред звездните куплети.
Човекът е един самотен глас,
роден от болка, вятър и мълчание.
Той моли се за мирен, светъл час,
и носи цялото световно знание.
И в края на пътеката една,
остава само ехото студено.
Да вплита в тишината имена,
във времето, безкрайно разделено.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Бончо Бончев Todos los derechos reservados ✍️ Sin IA
