Скрит от света спи кротко денят,
а нежно го пази сянката на нощта.
Заспивам. Чужди гласове шептят
и към себе си ме зоват. „Ела, ела.”
До прозорчето бях. В захлас. Сама.
Но в погледа му мигом се озовах.
Тъмен и неразгадан. Цари тишина,
а бдя трепетно сред нея без страх.
Роза, грижливо цветовете си свила.
Крие плахо врабче глава зад крило.
Топола смълчана, звезди отразила.
Вятър не танцува среднощно хоро.
Те заедно сякаш с покоя се сливат.
Не желаят утрото на следващ ден.
Пробудят ли се, отново кротки заспиват
на мистично вълшебство изцяло във плен.
Усмихвам им се и пътя си спирам,
да не прекъсна съня на тези души.
И пак затварям очи... заспивам
под небето на безброй далечни звезди.
Гласовете пак чувам: „Стой при нас!”.
Бяха роза, врабче, топола и вятър.
Те не спяха. Просто стояха в захлас
от шоуто на безмълвен театър.
Те шепнат отново: „Сега помълчи
и чуй във вълшебната тишина
веднъж завинаги как ще те плени
песента на вечнобудната Луна.”
© Шепот Todos los derechos reservados