Че някой ден ще потъне в забрава,

таи се в душата ми плахо, със страх

цялата тази невинна любов,

която със трепет, безмълвно раздавам...

И когато страхът стане паничен,

от съдбата си трагично-комична

няма да бягам, нито заплача,

ще приседна тихо до нея с усмивка...

Ще ù разкажа, ще ù споделя,

мъката със нея аз ще поделя.

Колко болка и сълзи съм преживяла,

това от нея само съм видяла.

Обича ме по своят зъл, жесток си начин.

Може би съм черната ù, смешна пешка?

В Ада хвърля ме за всяка грешка,

но да сгрешиш... Нима не е човешко?

Тя е Бог, а аз съм нейна залъгалка.

Безполезна, мъничка и жалка.

Ето го човекът - той нищичко не знае,

такива, със каквито Боговете си играят!