Леден зимен пейзаж.

Тъжен гарван пристъпва

по голия клон

като призрачен страж.

Зъзнат сивите къщи

и се сливат

със сив небосклон.

Но и това има край –

сега е декември

но ще дойде и май.

Блясък в очите,

Изпуснати думи,

през рамо прикрити,

неочаквана тръпка,

кафе недопито...

Бързи стъпки отекват във мрака...

Всичко свърши, изглежда...

Нещо ти казва: ‘Почакай!

Все пак има надежда...‘

Влакът тръгва...

От вагона наднича

бодро  уж, лъчезарно,

но малко тъжно лице.

Ти помахваш усмихнат,

но със свито сърце.

И след няколко мига –

сам, на празен перон.

Светът ти сякаш затиснат

под мъглив небосклон.

Нови влакове идват

пълни с глъчка и смях.

Но оня влак е далече,

не е вече сред тях...

Хоризонтът се срутва

и те смазва отвред...

Но потаен глас шепне:

‘Има време напред!’