Леден зимен пейзаж.
Тъжен гарван пристъпва
по голия клон
като призрачен страж.
Зъзнат сивите къщи
и се сливат
със сив небосклон.
Но и това има край –
сега е декември
но ще дойде и май.
Блясък в очите,
Изпуснати думи,
през рамо прикрити,
неочаквана тръпка,
кафе недопито...
Бързи стъпки отекват във мрака...
Всичко свърши, изглежда...
Нещо ти казва: ‘Почакай!
Все пак има надежда...‘
Влакът тръгва...
От вагона наднича
бодро уж, лъчезарно,
но малко тъжно лице.
Ти помахваш усмихнат,
но със свито сърце.
И след няколко мига –
сам, на празен перон.
Светът ти сякаш затиснат
под мъглив небосклон.
Нови влакове идват
пълни с глъчка и смях.
Но оня влак е далече,
не е вече сред тях...
Хоризонтът се срутва
и те смазва отвред...
Но потаен глас шепне:
‘Има време напред!’
© Веселин Данчев Всички права запазени