Искам ти да си ми платно.
Това е животът – платно за твоето изкуство;
после можеш да го смачкаш и да го изхвърлиш.
И да продължиш на следващ лист,
защото грешките не могат да се върнат.
 

Но какво от това –
вместо да гледам, да гледам,
да плакна очите си със светлина
и после да забравям какви мисли са преминали през моята глава.
Вместо да седя да чакам

то само да се нарисува, само да се създаде,
защото ти си от другата страна.
Да гледам какво правиш от другата страна на листа...
и да ми се струва хубаво, но бледо и не мое.
И сякаш мога да го докосна, но не наистина.

Казваш, че си приличаме.
Казваш, че си приличаме и съм съгласна,
защото всичко, което казваш, аз го разбирам.
И нещата, които казвам толкова лесно се нанасят
в твоите думи и в твоята мисли.
Само дето
аз не мога да се изразявам.
И въпреки всичко,
ти някак винаги схващаш.

И ето –
ето това ми е проблемът.

Ти си изкуството,
което гледам,
което слушам.
Ако беше човек на изкуството, нищо нямаше да мога да кажа.

Но и двамата вървим натам.
Това и се опитваме да бъдем – да бъдем всичко.
Седя пред теб и виждам този аспект от себе си,
чувам как главата ми замлъква, как ставам просто наблюдател и слушател,
зрител на това, което правиш.
И спирам да искам да бъда себе си,
не ми харесва тая посока.
 

Имам толкова неща да ти казвам,
знаеш ли колко песни слушам, на които отговарям мълчаливо в главата си...
И после забравям.
Забравям какво съм мислила и какво съм чувствала.

Но защо е изкуството –
за да кажеш не каквото то ти е казало, ами какво ти си му отвърнал.
Да, за да разбереш какво ти би отвърнал,
как ти би се обърнал към живота.
Затова е изкуството – за да знаеш накъде да се движиш.
Това е.

Не знам дали си губим времето с физика.
Може би е начин да поддържаме главите си,
да поддържаме нещото там, дето се движи.
Обаче през това време аз трупам,
имам толкова неща да ти казвам, толкова много думи и мисли, толкова много критика, която не съм споделила дори със себе си.
Да не мислиш, че съм съгласна с всичко, което казваш?
Да, аз го разбирам, но да не мислиш, че съм съгласна?

Знаеш ли, имам чувството, че ако човек бъде оставен на самотек,
той ще се движи в една посока. Без да знае.
Трябва му някакъв компас, трябва му нещо, което да го насочва,
трябва му някой, който да го изправя.

Затова двама души са по-силни от един.

Та какъв е смисълът аз просто да паразитирам върху някого,
да се появявам и да чакам
човекът да бъде критичен към мене?
...и във същото време
да го наблюдавам и нищо да не казвам.

 

Не. Трябва да отвръщам.
Трябва да отвръщам на живота.
Да цапам листа.
И да рисувам по платното. 
Защото един ден ще го погледна, 
да, наистина, целия осеян с грешки...
но ще видя смисъл. 

А това е единственото, което остава.
Цветен весел хаос и смисъл,
мой и само мой.


21/12/2019 

Това е за една връзка, която... съвсем ме отвърза:)  Мъчих се - да говоря, да живея, да не се крия. Оставих се да бъда видяна, по всеки възможен начин. Дадох си да бъда истинска, без да се потискам. Съвсем нарочно. Още от началото си знаех, че последствията може да са лоши. Но нищо не си струва повече от това ти да имаш своята си свобода и собственото си лице. Да усещаш вътре в себе си кой си. Да си цял, въпреки че не си всичко, въпреки, че не си целия свят. 

Та сега, няколко месеца по-късно, си обръщам погледа назад и виждам края така, както исках да го видя в началото.