И хладна нощ над слънцето потече,
угасна то, притихна, замълча.
Смирено чакаше да разбере
какво по дяволите е тъма?

И тъмно синьо или черно беше
небето, то така и не разбра,
но тези мънички, блестящи точки-
уау, такава красота.

Незнаеше какво бе то.
Незнаеше какво бе тя.
Огледа се невярващо в света си
и пак притихна, замълча.

Сега около него беше хладно.
Сега животът сякаш беше спрял.
Не чустваше то злоба, безпощада,
а някой там как беше го разбрал.

              * * *

Разбрала беше неговите мисли.
Разбра и неговата самота.
То бе единственото слънце!
А колко слаба беше тя...

И как я гледаше сега, когато
завземаше незавземаемия му пост.
То се страхуваше, но имаше в сърцето му
един безстрашен, смел въпрос.

"Защо не мразя, а обичам?
Та това ме заслепява.
Аз съм тук единственият лъч
и неможе тъй да продължава!"

Тя смирено се усмихна.
"Ти наистина си силен лъч,
но когато всичко е спокойно, тихо,
светлината е пътечка, не е път."

То се смути:Какво е тишина?
Спокойствието за мен е непривично.
Тя пак усмихна се и замълча.
Не различи приятелско от неприлично.

"Защо мълчиш?!"То тропна с крак.
"Как така обичам, а не мразя?"
"Глупчо - тя незнаеше как -
някой друг път ще ти кажа..."