Залезът, видимо, беше вбесен -
ядно в палитра превърна небето.
После очите си сведе смутен
и теменужено стана полето.
Вятър-вечерник размаха ветрило
горе, на розови облаци, седнал.
Нейде обади се нощното пиле -
пееше сякаш му е за последно.
Залезът трябваше да си върви.
Някак самотен зад хълма заседна.
Пита се, сигурно: „А утре дали...?“ -
влюбено някой ще го погледне. ...