В онова босо село, дето всяка надежда е двор,
а петлите по тъмно пронизват със вик тишината.
Там, отдясно на къщата, точно до стръмния бор
всяка вечер към осем застава на Найден жената.
Как е бяла и кръшна! Уж е само на трийсет и три,
а в очите ù, тъмните, тлеят вековни пожари.
Куче лавне, сред храстите шумне... Не трепва дори.
Като статуя бяла стои и душите ни пали.
Баба казва: Не гледай, не гледай проклетия бор!
Тази там не човек е, а сянка. Отдавна нежива.
Беше слънчево цвете, вода ненапита, но мор
във гърдите ù диша подобно магия горчива. ...