Порой

Дъжд вали навън, може би е морски сън.

Дъжд вали и в мен, навярно от тъгата в душата ми освободен.

Дъжд без дом и без страна, без чувства и душа?

Дъжд студен, свиреп, заклет - съзнаваш ли ти своя гнет?

Отгде дойде, приятелю студен, защо се сипеш ден след ден?

Имаш ли си майчица, сестра, разбираш ли живота и света?

Имаш ли любима, копнееш ли за свобода?

Страхуваш ли се ти от старостта или смъртта?

Дарил ли ти е Бог в очите светлина, за да съзираш красотата на деня?

Дарил ли те е Бог с частица от живот, или си ти сълзите на безкраен небосвод?

Нещастен ли си колко малко хора на света имат очи за чистата ти красота?

Сърдит ли си на Бога за съдбата, която ти е отредил или за самотата?

Поне с вятъра бъди другар и той е като тебе беден господар,

а ако  той не те приеме, недей, не страдай ти за свойто бреме.

Ела при мен, аз ще опитам да те разбера, ще видя в тебе Божията красота,

ще ти говоря също както на реките, дръвчетата, цветята и луната.

Аз ти предлагам себе си за твой другар,

за да не бъдеш вечно празен, черен, страшен звяр.

Не притежавам нищо друго на света, освен изстрадалата си душа,

но подавам ти ръката си с любов, за да не бъдеш вече празен като стар забравен гроб.

И ето, че дъждът усмихна се и спря, дори и слънцето приятелството ни съзря.

От този ден нататък нужен и желан се чувства той, все пак с душа е бил и нашият герой.

Разбрал, че вече не е сам, не иска той да бъде вече онзи черен, страшен и жесток порой.

Докосва  нежно  пролетната сутрешна роса и вижда заедно с мене красотата на света.