ПОСОКИ

На Кирил Кадийски, поет и преводач

от гр. Котел

Разпиля ни днес живота

като птичите ята,

всеки своята Голгота

носи нейде по света.

Аз на изток, ти на запад,

той на север, тя на юг,

но дали, уви, след време

ще се срещнем ние тук?

Като кораби в морето,

без компас във своя бяг

тръгнахме натам, където

да открием някой бряг.

Беше тихо, безметежно,

бризът духаше сребрист,

чайки рееха се нежно

в синята небесна вис.

Беше весел екипажа,

пиехме уиски, ром,

песни чуваха се даже,

не тъгувахме за дом.

Палми, плажове и дюни,

благодатен дивен кът,

да съзреме сред лагуни

взирахме се всеки път.

И представяхме си вече

толкоз хубави неща,

но не стигнахме далече,

нито райските места.

Пак съдбата ни проклета

се яви като мираж,

като зъл пират в морето

и ни взе на абордаж.

В миг светкавица разсече

блесналия ясен ден,

от небето мрачно вече,

рукна едър дъжд студен.

Писна вихър в небосвода,

разрази се ураган,

наклони се платнохода

от вълните разлюлян.

И огромна водна маса

се стовари с рев и мощ,

екипажът разпиля се

и се спусна черна нощ.

Тежка ледена стихия,

завладяла като град,

ни заля като фурия

и настана гръм и ад!

Корабът се вряза бясно

във подводните скали,

като призрак той ужасно

се изгуби сред мъгли.

А стенания дочули

и надушили тук кръв,

закръжиха в миг акули,

хищни и със дива стръв.

Скърцат реите зловещо,

буре се търкаля там,

рулят изоставен, счупен

се върти насам-натам.

Днес платната са раздрани,

мачта скършена стърчи,

жив е само капитана,

в хоризонта впил очи...

С отчаяние, с надежда,

с вяра, болка и тъга,

той отново пак се вглежда

да открие брод сега.

И носталгия го гони,

той самотен е навред,

но към родни небосклони

продължава пак напред!