Постой така, да те погледам,
без да искам нищичко от теб.
Постой - до болка ненагледна,
свила ласкави коси в букет.
Постой така, за да извая
твоите космически черти.
Ах, колко небеса ухаят
в светлооките ти две луни...
Постой така. Китара будна
шепне приказка за влюбен сън
и как безмилостно, безумно,
как пронизващо вали навън...
Постой така, не тръгвай, чу ли!
Късно е, къде във този дъжд
ще срещнеш пак шест нежни струни
и безбожно луд по тебе мъж?!
© Николай Спасов Todos los derechos reservados