През прозореца отворен,

през отражението...

Виждам всичко ясно

и прошепвам гласно:

"Не искам, няма да живея

... няма и да дишам!"

Студът бавно ме обзема

и приижда въображението...

То подтиска моите мисли

и развява стари спомени...

Различни образи, картини,

закрити с мрак,

покрити с сняг...

(Но...) стопяват се...

и стоплят ме

Като че ли никога не са били!

И изникват нови мисли...

- нови спомени

за нови дни

(тогава)

Аз не бях различна.

Виждах светлина...

(но сега)

Потъвам във света.

Сливам се с цвета...

...

Но дали успях да видя

истинската красота...?

За нея мечтаех

за нея и съня...:

Един воал копринен.

Една рокля в цвят винен.

Едно момиче без сълзи.

Едни очи, пълни със мечти...

...

(Сега...)

Това е мойта красота,

така искам да виждам света...

през истината и реалността

да откривам радостта...!

През прозореца отворен,

през отражението,

където вече лежи...

един нов спомен, една мечта.

За която и речта мълчи.

Защото нищо не ще промени света -

лъч светлина, пречупен през лъчи...