Успях следобед да се унеса във кратък сън,

ала копнеж по теб в душата се разлива,

сияе рядко чуден майски ден навън,

но даже и от него ти си по-красива.

Примолих се в сърцето със беззвучен глас:

„Прегърни ме ти за няколко секунди кратки,

ще бъда най-щастливия човек до сетния си час,

ще пазя и в смъртта си спомените кратки“.

Не зная как се случи, ала ласката умилна

докосна ме веднага с устни по лицето,

прегръдката обаче беше толкоз силна,

че всичко в миг ме заболя, дори сърцето.

Разсъних се веднага – бързичко разбрах,

защо бе толкоз силна болката в душата,

защо изпитах даже нещо като страх,

душеше ме с безмилостна прегръдка Самотата.

Щастливо влюбените в този слънчев ден

получиха усмихнати лъчи от злато за награда,

но както всичко друго в този миг за мен

стана той по-черен и от въглените в ада.