Преразказ по Чехов

В един задушен августовски ден,
след дълъг преход, потен, уморен
замръкнах аз в една планинска хижа.
Хижарят ме прие и се погрижи
за чаша чай, а вечерта, когато
прохладен вятър зашумя в листата
на гъстата гора, преди за сън
да се приготвим, седнахме отвън
да пийнем по ракия със цигара.
Нестройни звуци от гората стара
долитаха и сякаш тъмнината
сгъстяваха. Неволно сетивата
напрегнати рисуваха картини
на тайнство и магия. И премина
на тази тема нашата беседа.
„Преди години – в тъмното загледан, 
хижарят заговори – тази сграда
била е лесничейство. С булка млада
и малка дъщеря живял е тука
човек на име Петър, но сполука,
дали от леност или пък пиянство,
в живота нямал. С тъпо постоянство
той всяка вечер в кръчмата на село
седял и пиел. Но една неделя
на връщане към село от пазара
в града, отбил се другоселец. Стара,
раздрънкана каруца със кобила,
измършавяла и почти без сили,
пред кръчмата запряла. В нея свито
детенце спяло, с черджица завито.
Човечецът приседнал уморено
във кръчмата и кана със червено
вино поръчал, но за участ зла
отпуснал се, и своите дела
пред всички споделил на втора кана.
Разказал как успешно отзарана
в града продал е крава и юница,
и в пояса си скътал бил парици
от сделката. Усетил се обаче,
че май се поувлякъл, ала начин
назад да върне думите си няма.
Сбогувал се. Оставало му само
на път да тръгне през гората стара.
Талигата раздрънкана подкарал
и продължил. Почти насред гората
чул конски тропот, идещ изотзад и
събудил свойта малка дъщеричка
и рекъл: „Чедо, скрий се, че едничко
спасение това е. Бързо, тати,
вземи парите и иди в гората.
Зад някой храст прикрий се, мило! Няма
да се показваш! Ако видиш само,
че всичко е добре, ела тогава...
ако ли не, към село се спасявай!”
Едва-едва момичето се скрило
и ето, от завоя с пълна сила
препускат трима конници, начело
със лесничея Петър. Не успели
дори да спрат и викат: „Дай парите!
Парите давай, мамка ти!” – сърдито
ругаел Петър. Тримата, човека
свалили насред горската пътека
и го пребили. Бедното момиче
уплашено в гората се затичало
уж за към село, но от страх обаче
загубило се. Почнало да плаче
и да се лута, и така, полека,
попаднало на тясната пътека
към тази хижа. Тук я приютила
жената на разбойника. Разкрило
момичето какво е преживяло.
Жената на разбойника разбрала,
че туй е сторил Петър, но умело
престорила се, че не знае. Взела
парите от момичето, самичка
постлала му до свойта дъщеричка
и с черга го завила. Подир малко
пристигнал Петър и захванал: „Жалко,
затрихме го човека без причина...
ни грош у него... пукна си мърцина...
Напразно грях си сторих на душата!”
Лукаво се усмихнала жената:
„А аз без грях парите взех ги, ето!”
Показала на одъра детето
и казала: „Остана само тя.
Да я убием!” „Дълга е нощта –
отвърнал Петър – я иди ракия
от кръчмата да купиш, а пък ние
ще я оправим!” Тръгнала жената.
Уплашено, детето в тъмнината
дочуло всичко, и навярно Бог
от своя трон космически висок
във този час му вдъхнал ум и сили.
Със чергата момичето завила
на лесничея, а пък тя самата
със нейната завивка през главата
наметнала се и през пруста тихо
избягала в гората. Дълго пиха
престъпните другари, след което
отиде Петър и закла детето
под чергата. Безжизненото тяло
така оставил. В тъмното успяло,
незнайно как, момичето в гората
до селото да стигне, но когато
разказала, наскачали мъжете
и хукнали към хижата, където
заварили четир`мата пияни,
а в стаята, под чергата, заклано
детето на престъпника лежало...”
Тук той замлъкна, а отгоре с бяло
лице печално гледаше луната...
И някак страшна стана планината...