Приказка
Предадох се.
Не искам да живея.
Затуй живея вече
без мечта.
Предадох се,
не искам да копнея.
Сега желая само
самота...
Изгубих се
отдавна в лабиринти,
във шахти, във тунели,
във места,
където няма слънчеви картини.
Където има само слепота.
Загубих се
и с мракът сме си близки.
Говорим си до късни часове-
за сънища, за вечери човешки,
че с мен е той от векове.
Разказах му как в теб
съм се родила,
как всичко съм спечелила с това,
че зърнала съм твоята усмивка,
целунала съм твоята ръка.
И чудото изтръпва във гласът ми-
разплака мрака,
че и той бил млад.
И той се влюбил нявга във самата
красива, непокорна светлина.
Обсебил я, със сянка обградил я,
обсипъл я с обич от мъгла.
И мислил че я прави по щастлива,
и мислил че и дава любовта.
Избягала далече и се скрила,
не знаела, че влюбен той сега
във нея
ще разтърси до разруха
мечтите на самотните сърца.
И тъй се срещаме сега със мрака,
говорим как не ни боли.
И как сме силни...дъжд заплака.
И как сме смели...и не ни личи...
...а вии дори не ни разбрахте
...ти и тази светлина...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
