Децата са най-важното в живота,
Така върви напред света отколе.
Но щом детето тръгне със охота
Да прави вече крачките си свои,
Да гледаш не е лесно и без думи,
Да го пуснеш само да се полута.
За таквиз родители най-вещи.
Е историята известна, но нечута.

Вкъщи раснали деца - един път,
Умни, хубави, чевръсти, мили
Поне така майките им викат...
И да ги гледат впрягат сили.

Ето Анка танцува веч’ балет,
а Данчо е записан на карате.
Ще стане той левент напет
За радост на мама и на тате...

Мина се време и двете дечица
Минаха през градското школо
И на живота тънката речица. 
Излетяха те от родното гнездо...

Студенти станаха. Чудо и хвалба,
А в двете къщи спретнаха софра.
Те пък гледаха да става веселба...
На един купон съдбата ги събра.

Искра, любов, случайна среща
Нощ, усмивка и таблетки...
Ей как реди съдбата веща
докато си правим сметки.

Залюбиха се двете малки птички,
Решиха да свържат своите съдби
И хукнаха да обадят те на всички
Не знаеха, че дома чакат ги борби...

Във всяка къща стана малък бой,
Щом скъпите дечица се явиха
И двете майки скочиха със вой
И целия квартал го огласиха.

Какъв е тоя Данчо? Откъде го хвана?
Пенявеше се често Анкината майка.
За Анка да не чувам! Един на мама...
Във Данчовата къща пък се вайкат.

Но младите нали са вироглави
И юрнаха се право в общината
Напук на всички селски нрави
Ожениха се и беж към механата.

А двете майки гледаха се криво
Ако се видят по главната случайно
И всяка смяташе, що чедото мило,
Ще избави, скоро, сигурно и... тайно.

Така и двете, с умните глави,
Потропаха в най-тъмна доба
Да търсят разни там треви
От крайно гадничка особа.

Врачката малко се посмя,
Но парите бързо им забърса
В канче гадост някаква завря
Връзката на младите да скъса.

Но време мина, там далеч в града,
Две мънички гласчета извисиха,
И туриха край на тая сърдитня,
Че младите дечица си родиха.

Настана сговор, щастие и радост
Роднините един на друг простиха.
Всеки ден им беше просто сладост,
Магията я всички забравиха.

А мина време, Данчо се увлече
По мома нова, сгодна и напета.
След нея хукна, в Англия е вече
Да бачка там по плодните полета.

Анка заряза, във тяхната квартира.
Без работа, без мъж, със две деца,
Без да има при кого да се прибира.
Тя се върна скоро вкъщи след това.

Днес двете майки пак не могат
Една друга във очите да се гледат.
Но не защото ги мъчи тревога,
А защото стигна ги тях обща клетва.

Оназ отвара по тъмно сварена
Беше чакала заветния си час.
Но наместо правилната смена
Върнала се беше пак... на вас.

*Стихчето е продължение на идеята за разделяне на реалностите (всичко тръгна от друго стихче "Проклятие в полуразпад" където ми беше казано, не тук де, че съм омешала минало и бъдеще. Затова реших да си направя експеримент със себе си (и с вашите нерви) и да напиша две стихчета вдъхновени от първото, само че всяко да се случва в конкретна реалност. Така се роди "Змия в пазвата или разказ за елата и габъра"). Това е второто стихче със същата идея, само че действието този път се развива в наши дни...