ПРИКАЗКА ЗА ЖИВОТА

Някога, много отдавна,

заключена в кула една,

живяла принцеса незряща

с горяща във мъка душа.

Всъщност тя не била сляпа,

но другояче виждала света

и всеки взел да я отбягва,

ревниво бранейки се от скръбта.

Понеже всекиму там било ясно,

че скръб човека влачи до смъртта,

по-силно онзи, който тъй злощастно

избрал бил чашата на мъдростта.

Тъга събаря трупащия мъдрост -

е писано във Книгата света,

такъв дори и в пищна младост

не може да познае радостта.

Направеното кратко отклонение

не е без цел, а точно затова

да обясни туй странно заточение,

избрала си девойката сама.

За чуждите очи била тя болна,

не трепвала от мирска суета,

но всъщност силна като птица волна

се реела високо над света.

Видяла тя световните съблазни,

погубващи човешките души,

земята черна с зиналите грозни пазви,

поглъщащи безплодните борби.

Синджири дълги от скачени роби

се нижели от край до край земи,

но в гаснещите им очи защо ли

не светели покайните сълзи.

Вместо това те смеели се гръмко,

побутвали се, смигали с око,

подвиквали към кулата и дръзко

извивали лудешкото хоро.

А мамели се те горчиво,

изпразнена килията била,

девойката отпивала щастливо

от сладкия нектар на вечността.

Танцувала със облаците светли,

люляла се във люлка от лъчи

и Бог със Свойте длани нежни

я галел по красивите коси.

Тогава Той я хванал леко,

понесъл я към нови висоти,

а кулата се сринала в полето

пред онемелите тълпи...

                                               Русе, 28 септември 2007 г.