Двама влюбени стояха,
на пътя под старата върба,
в любов се те кълняха, но
очакваше ги зла съдба.
Тя в принцеса се превърна,
живее в замък, потънала в
разкош, а на момчето под
върбата заби в гърдите
остър нож.
Болката сега му е огромна,
със сълзи, с треперещи ръце,
той дрипите облече, решен да
излекува нараненото сърце.
И ето, застанал е на кръстопътя
просякът с протегната ръка,
не, той не търси милостиня,
той очаква любовта.
В далечината задава се карета,
намаля, спира до него тя, в краката
на просяка търкулва се монета,
принцесата му помаха с ръка.
Бързо каретата замина, а просякът
стои с протегната ръка, не, той не
иска милостиня... а тя дори не го позна.
Тихо нощта се спуска, студ сковава
мократа земя, бавно животът просяка
напуска... а той стои с протегната ръка.
Това е на просяка съдбата, да се скита
по света и с протегната ръка да чака
да го стопли любовта.
Принцесата стои до него, върнала се
сутринта, в лицето го погледна, много
късно го позна.
С треперещи ръце погали тя любимото
лице... От очите бликнаха сълзи...
Твърде късно осъзнала, че любов не се
заменя за разкош и за пари.
П.П. Човек, когато загуби някого, чак тогава разбира всъщност какво е притежавал.
© Петар Мавродиев Todos los derechos reservados