Татко да бъде, мечта той
в листите, с обич изписани
и със замръзнали длани
изхвърли ги във снега.

Когато розата му червена
вярваше и цъфтеше с искра,
докато той с дим я държа,
увехна под грижите на есента.

Сред лотосите полегна,
в саксофоните потъна
и септемврийските мелодии
пълнят листите му веч.

Татко да бъде, не спря да се бори.
Но само на нейните деца,
въпреки ножовете в нощта,
раждащи хиляди страхове.

Но пък розата оказа се
жена.
Научи го тя нежност да изразява,
докато замък за тях изгражда.
Научи го тя не дим да продава,
а въздух да дарява.