ПРАДЪЛЖЕНИЕ №15 (ПОЕМА ЗА БАЩА МИ)

Със село контактуваше баща ми.

Но ни веднъж  там не отиде!

След всичките семейни драми

не искаше там да се види!

От стореното го болеше,

туй бе за него страшна рана,

макар че във града горд беше 

и вече по-спокоен стана!

И него взеха да почитат 

като баща на доктор Славов 

и за услуги да го питат,

а той за всичко това става!

Щом срещнеше човек от Село,

защо е дошъл ще го пита,

в съда ли е дошъл на дело…

И ще си бъбрят до насита!

Ще пита всичко за родата,

добре ли са във село всички,

орат ли вече във „Адата,“

садят ли в „Апталов“ горички.

Дали за ток бакър събират,

за  жици ли ще го стопяват,

кога най-после го планират,

или пък само обещават…

И пита с нещо да помогне,

услуга да му посвети 

и с добротата да го трогне…

Я лимонада ще плати!

И ако той пък има болка,

при мене да го доведе…

Със него ще остане дълго,

до  рейса ще го заведе!

Така живяхме пет години

и  всичко тук ни бе таман,

над нас небето беше синьо,

не виждахме за нас капан.

Роди ми се тук дъщеричка.

Очаквахме да е момче.

Но ни зарадва  и тя всички…

И радвахме се от сърце!

Дойде при нас шейсет и шеста.

Яви ни се голям проблем!

Жена ми тръгна  да се мести

във София, но не със мен.

Тя първа почна да работи

и аз очаквах някой ден

късметът ми да проработи,

да найда работа за мен.

Така че бе необходимо!

Не можехме да се вредим…

Останах още една зима,

нещата за да уредим.

Семейството на моя татко

оставаше във Първомай,

надявах се да е за кратко

и в София да градим „Рай“.